Пътувам за Сливен. Към дома на Стефка Петрова, който си спечели нова фасада в играта на RÖFIX „Обичаме да обличаме дома ви“. Фасадата е готова и аз отивам да я видя лично, както и да се запозная със Стефка и нейното семейство. Там ще дойде и нашия колега от търговския екип Петър Шопов, който изнесе на гърба си цялата организация по „обличанетно“ на дома и който стана вече като част от нейното семейство, защото честичко ги посещаваше и наблюдаваше изкъсо процеса.
Попадам на катастрофа на магистралата и тръгвам по обходен маршрут. Съответно времето ми на пристигане се удължава. Не се ядосвам. Настроението ми е приповдигнато, с нетърпение очаквам да видя крайния резултат на живо. И си припомням в крачка нейната реакция, когато й се обадих, за да й съобщя новината, че е спечелила. Тя мълчаливо ме изслуша, след което ме попита: „Ама това някакъв блъф ли е?“. Защо реагира така Стефка? Този въпрос ме мъчи от едно известно време и смятам днес лично да разбера.
Пристигам с 1 час закъснение. Навлизам в тясната уличка и отдалече виждам чисто новата фасада – определено се откроява, а пред къщата в очакване стои една жена и притеснено пристъпва. Познах я, въпреки че не съм я виждала. Очите и грейнаха, като ме видя да паркирам, усмихна се широко и едва слязла от колата и в отговор на моето извинение за закъснението, получих едно приветливо: „Чакам ви, заповядайте, влизайте!“ От тази първа крачка през входната врата на дворчето започва историята за това Какво е наистина дома?
Малко, приветливо, подредено и добре поддържано дворче. С рози в градинката. Навес, пълен с хора, нетърпеливо обръщащи се към входната врата. А масата под навеса – наредена с почерпка. Домашна баница, домашен сладкиш…Само прекрасно ухаещи вкусотии. Стефка ги е правила. Този навес Стефка и нейното семейство са си направили бавно, сами, стъпка по стъпка, с всички удобства, за да се чувстват уютно през летните горещини. Всичко е много чисто и подредено – като под конец. Синът й Петър ме посреща и се здрависва мъжката. Там е и племенницата му, както и колегата ми Петър. Стефка сяда и въздъхва: „По новините дадоха за катастрофата, притеснихме се…“ и ме подканва да си взема от баничката.
Срещу мен е новата фасада на дома им. Приветлив, мек цвят, „изпъната“, блестяща и си спомням първата й снимка – мрачна, сива, безлична и надраскана с графити. С графити, без нова мазилка, но все пак Дом. Дом, в който Стефка е отгледала децата си, грижи се за рози и прави вкусни баници. Дом, чиято фасада е повехнала с годините, но не е предал семейството. Дом на един основен етаж, граден с много труд и търпение и обгрижван с много любов и постоянство. Дом, който сам е привлякъл късмета си, защото е гнездо на любов, човечност и трудолюбие. А Стефка само въздъхва: „Никога не съм имала късмет..Толкова неща са ми се случили…Никога нищо не съм печелила даром…То в този живот всеки гледа да те излъже, да те измами, да те подведе. Ето, и тук живеем близо до две училища. Новото поколение са агресивни, неуважителни, нали видяхте как бяха надраскали стената откъм улицата? Ох, цяла нощ не съм спала, все се стряскам да не я надраскат пак. Много се притеснявам…“.
„Много е притеснителна наистина!“, си казвам и сега си давам сметка защо реагира така, когато й съобщих, че нейният дом ще има нов облик. Лъгана е, изстрадала е, нищо даром не е получила, но пък всичко си има – уютен дом, красива градинка, семейството й е до нея, синът й е сръчен и трудолюбив, помага й, а всички говорят спокойно, бавно… Всъщност, тук важи приказката за неволята с пълна сила. Това семейство не е чакало неволята, а през годините бавно, но с постоянство се е грижело за своя дом – колкото са им стигали силите и средствата. Но те не са се оправдавали с думи като „не мога“, „ще почакаме“, „ще видим“. „Толкова години труд по тази къща, само фасадата беше останала…“, въздъхва Стефка. И ето, че домът им има и нова фасада!
Снимах я – новата фасада, за да я покажа на всеки, който се интересува от съдбата на дома, грабнал голямата награда в една игра. Хората, които живеят там не ги снимах. Те може да са всеки един от нас.
